Има дни, в които ти съобщават, че твой възрастен роднина е починал. На мен ми съобщиха вчера и разбрах, че едната ми баба е починала. Аз и се обаждах на празници и я виждах като ходех в малкия град отново на празници. Два пъти в годината и почиствах основно, защото трудно ходи. Тя страдаше от диабет, който и откриха след 60 годишна възраст. Почина на 86 г., родена е през 1938 г.
Въпреки всичко, когато ми съобщиха не почувствах нищо и не се разстроих, вероятно защото бях на друга вълна - имах проблеми с попълването на декларации към НАП и се занимавах с това. Знаех, че като отида на погребението, тогава ще се разстроя и точно така стана.
Отидохме на гробището пред залата. Изчакахме да се съберат всички роднини. Някои не ги познахме, но повечето си бяха същите, само годините ги бяха състарили. Ковчегът беше отворен и поставен в залата, където щеше да пее попът. На него се поставяха цветята и се пали свещ. Там имаше и пейки и роднините можехме да сядаме и да чакаме попът да дойде. Залата е малка, но е продълговата и всички роднини се позиционират около ковчега. Обстановката е тъжна, защото дори да не ти е било тъжно започва да ти се плаче. Аз поставих моите цветя и се опитах да не гледам трупа и не го видях изобщо, защото се стремях да не го виждам. Попът дойде и всички станахме прави, раздадоха ни свещи и ги запалихме. След това попът започна да пее и да се кръсти и ние се кръстехме. Той пя около 15 минути. После спря, прекръсти се и каза близките да отидат до ковчега и да си вземат последно сбогом и да оставят цветята. Ние вече ги бяхме оставили. Някои роднини целуваха челото на трупа! Това е мъртво тяло, баба отдавна не е там. Когато дойде моя ред от опашката, аз отново не гледах трупа, а се прекръстих и излязох от залата. След като приключи това, натовариха ковчега в катафалката и жената, която беше водеща на погребението каза " всички да вървят след колата". Всички тръгнаха след катафалката, а тя се движеше бавно, за да отиде от другата страна на оживен булевард, където се намираше траурният парк. Колите спираха и виждаха, че има погребение. Пресякохме всички около 30 роднини и стигнахме мястото, където щеше да се сложи гробът. Там попът пак пя и накрая ни накара да хвърляме пясък, където вече беше поставен гробът. Аз взех малко пръст и я хвърлих в дупката. След това ни раздадоха неща за ядене. 
Не знам каква е традицията, но това е прекалено. Защо трябва да гледаш трупа, да вървиш след катафалка и т.н. И без това ти е тъжно от загубата. Според мен е достатъчно да оставиш цветя на затворен ковчег и да запалиш свещ, останалото ми се струва излишно. Такъв е погребалния ритуал в малкия град. Беше ми за първи път, защото, когато почина дядо ми през 2014 г., аз бях в Гърция и не присъствах на погребението, а после дойдох.